Статията е публикувана със съгласието на автора, доц. Светла Маргаритова (източник http://www.pravanachoveka.com/recheniata-na-evropeyskia-sad-po-pravata-na-choveka-prez-2017/4645/)
Предстои Европейският съд по правата на човека да представи отчет за своята дейност през изминалата 2017 г. Той ще обхване постановените от него решения по отношение на всички държави-членки на Съвета на Европа. За нас обаче е важно каква е равносметката във връзка с решенията, които засягат нашата страна. Затова в следващото изложение ще бъде направен опит за обзор на неговата практика, които се отнасят за България .
1.
Статистическа информация
През изминалата 2017 г. Европейският съд по правата на човека постанови 40 решения по съществото на спора по 63 жалби. Едно от решенията е произнесено от Голямото отделение[1], 13 от от Комитет от трима съдии , а останалите 26 – от Камара от седем съдии. По седем от жалбите не е установено нарушение.
В 22 от решенията е установено едно нарушение, в 7 – две и едно решение – 4 нарушения. Най-преобладаващото второ нарушение е по чл. 13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита), като най-често то в комбинация с чл. 8, чл. 1 от Протокол 1 и с чл. 3 .
Все още Съдът не може да преодолее прекомерното забавяне при произнасяне по жалбите – 24 от тях са били регистрирани в периода 2007 г.- 2010 г. Следва да се отчете обаче, че в една немалка част от случаите става въпрос за обединяване на група жалби със сходни оплаквания. Най-често това се е случвало с оплаквания за лоши условия в местата за изтърпяване на наказанията (групирани са за общо разглеждане 13 жалби, регистрирани в периода 2009-2015)[2], както и за твърде суровия режим на наказанието „доживотен затвор без право на замяна“, и за липсата на реалистична перспектива за преразглеждане на тези присъди (групирани са за общо разглеждане10 жалби, регистрирани в периода 2009-2015 г.[3] ). Политиката за съвместно разглеждане на жалби по сходни казуси, се основава на 42 § 1 от Правилата и продължава като тенденция в работата на Съда от години. Тя е плодотворна и дава възможност да се оптимизира и ускори до известна степен процедурата и да се постигне икономия на време, което е голям дефицит при свръхнатовареността на Съда.
Приоритетите на Съда могат да бъдат установени по няколко критерия . Единият е свързан с конкретния текст по Конвенцията, по който са постановени най-много решения, защото с оглед преценката на Съда той е избрал да разгледа именно тази категория жалби. Вторият потказател е бързината на решаването на спора спрямо годината на регистрация на жалбите и третият – определянето на нивото на важност на съответната жалба. Съвсем естествено е тези критерии да се припокриват и именно наслагването им да е обусловило решението на Съда да съсредоточи вниманието си върху конкретна жалба.
В следващото изложение ще бъде представен обобщен анализ на решенията съобразно първия критерий, след което ще бъде отделено специално внимание на тези от тях, които Съдът е квалифицирал, че са с второ ниво по важност и ги е разгледал с приоритет.
В последната част ще бъде представена кратка информация и за решенията по допустимост.
2.
Решенията на Съда съобразно установеното нарушение на текст от Конвенцията
Най голям брой решения са постановени във връзка с повдигнати оплаквания по чл. 1 от протокол 1 (за правото на мирно ползване на собствеността) – 11, от които две са за справедливо обезщетение по чл. 41 (при установено нарушение на този текст с предходно решение)[4], а по една от жалбите не е установено нарушение. Анализът на категориите дела показва, че Съдът се е насочил към решаването на определен тип жалби, които са от вида на т.н. „повтарящи се“. През миналата година четири от тях са подобни на казуса Kirilova and Others v. Bulgaria[5], две от жалбите са като делото Basarba OOD v. Bulgaria[6] и две, свързани с реституционни претенции по ЗСПЗЗ и ЗВСОНИ, по подобие на делата Tomov and Nikolova v. Bulgaria (no 50506/09, 21 July 2016)[7] и серията реституционни дела, като Velikovi and Others v. Bulgaria((nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, §§ 110‑41, 15 March 2007, както и Dimitar andAnka Dimitrovi v. Bulgaria, no. 56753/00, 12 February 2009; Panayotova v. Bulgaria, no. 27636/04, 2 July 2009; and Madzharov v. Bulgaria, no. 40149/05, 2 September 2010).[8]
Обезпокоителното в случая е, че въпреки множеството решения, постановени през годините от Съда, всички институции в България пренебрегват решаването на тези повтарящи се проблем, а все още има случаи, които не са приключили и на национално ниво. При делата от групата Kirilova and Others v. Bulgaria (по повод неприключилите процедури за обезщетяване с жилища след отчуждаване по ЗТСУ(отм.) се установява, че българските власти (столична община най-често, но и административните съдилища често) не са променили подхода си въпреки множеството осъдителни решения от 2005 г. до настоящия момент. Или общините продължават да твърдят, че нямат никакви ангажименти към гражданите, чиито имоти са отчуждили, защото междувременно са прехвърлили задълженията си за строителство на търговски дружества (които често впоследствие са обявявани в несъстоятелност или ликвидация), или съдилищата приемат, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на общините в хипотезата на чл. 1 от ЗОДОВ.
В решението си по делото Krasteva and Others v. Bulgaria (което е свързан със земеделска реституция по ЗСПЗЗ) Съдът намира за необходимо да се произнесе и по чл. 46 от Конвенцията. Той препоръчва на Правителството освен индивидуалните мерки да предприеме и такива от общ характер (по повод земеделската реституция по ЗСПЗЗ). Съдът изразява становището, че общите мерки, взети при изпълнението на неговото решение по това дело трябва да включват въвеждането във вътрешното право на обезщетение, което може да гарантира, че лицата, които са загубили собствеността си на основание член 10, ал. 13, могат да получат компенсация, която да съответства на пазарната стойност на отнетия имот.
Второто място по брой решения си поделят два текста от Конвенцията – чл. 3(забрана за унизително и нечовешко третиране и изтезания), по който са постановени 8 решения по 29 жалби и чл. 8(право на неприкосновеност на личния и семеен живот и кореспонденцията), по който решенията са пак толкова, но са по 10 жалби .
Две от решенията по чл. 3 са свързани с вече постановени по-рано решения на Съда. Става въпрос за решения по проблеми, аналогични на делата Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria(no. 15018/11, 61199/12, 8 July 2014 ) и Sabev v. Bulgaria (dec.),(no. 57004/14, 12 May 2015), в които повдигнатите оплаквания са, че самото наказание „доживотен затвор“ е нечовешко и унизително по своята природа, както и че режимът, при който то се изтърпява, също противоречи на чл. 3)[9]. Друга група от 13 жалби са подобни на проблематиката по пилотното решение Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015). В тях се поставят сходни проблеми, свързани с лошите материални условия в българските места за задържане и изтърпяване на наказание лишаване от свобода.[10] По две от жалбите с повдигнати оплаквания по чл. 3 не са установени нарушения.
По делата по чл. 8, както бе посочено по-горе, са постановени 8 решения, като три от тях са по повтарящи се проблеми, свързани с експусирането на чужденци и са подобни на казуса Al–Nashif v. Bulgaria (no. 50963/99, 20 June 2002)[11]. В други три се анализират оплаквания, свързани с нарушени позитивни задължения на държавата да гарантира нормални контакти във взаимоотношенията родител-дете[12], осигуряването на правото на контакти и телефонни разговори на задържаните лица с техните близки[13], правото на гражданите да имат достъп до своите лични данни (независимо дали в тях се съдържа класифицирана информация)[14]
3. Решенията на Съда съобразно класирането на жалбите по критерия „ниво на важност“
Критерият „ниво на важност“ на жалбата невинаги води и до приоритетното й разглеждане. От общо 11 жалби, категоризирани във второ ниво, Съдът е разгледал в по-съкратени срокове шест от тях, регистрирани в периода 2013-2016 г.[15] Останалите пет, макар че повдигат важни въпроси, произтичащи от пропуски в националното законодателство[16] или твърде стеснително тълкуване на приложимите правни норми от страна на българския съд[17], датират от 2008 – 2009 и 2011 г.
Извън посочената „класация“ и несъмнено най-значимо и като събитие, е решението на Голямото отделение по делото Simeonovi c. Bulgarie – не само, защото това е едва третото българско дело(виж препратка 1) , което е било селекционирано от Съда и е било допускано до разглеждане от разширен състав. В него е повдигнат важен въпрос в светлината на правото на справедлив процес относно правото на адвокат на задържаното лице. В своето решение от 20 октомври 2015 г. съдиите от Камарата единодушно приемат, че няма нарушение на чл. 6§3 с). Голямото отделение потвърждава това заключение, но решението не е подкрепено от всички съдии. Петима от тях изразяват особено мнение във връзка с въпроса как се е отразила липсата на адвокат в първите три дни от задържането на жалбоподателя и дали липсата на доказателства за предприети следствени действия е достатъчна, за да се достигне до извода, че правата на жалбоподателя не са били нарушени. Голямото отделение препотвърждава установеното нарушение на чл. 3 от Конвенцията относно комплексното въздействие на лошите материални условия и особено строгия режим на изтърпяване на присъдата от страна на лица, осъдени на доживотен затвор без право на замяна.
Съдът постановява и мерки на основание чл. 46 от Конвенцията в духа на решението си Харакчиев и Толумов.
Сред жалбите, по които Съдът е постановил решения през 2017 г. нито една не е определена с първо ниво по важност, но 8 от тях са обособени във второ ниво. В тях се повдигат оплаквания по различни текстове от Конвенцията – чл. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 8,чл. 9 и чл. 11. В следващото изложение ще бъде направен кратък обзор на някои от тези решения.[18] Както ще стане ясно, част от проблемите не са нови и непознати на българските власти, но те смущават поради неглижирането им и очевидно това е в основата на решението на Съда да ги разгледа с приоритет и да акцентира върху тях.
Решението S.F. and Others v. Bulgaria(Application no. 8138/16, 7 december 2017) е постановено в рекордно кратък срок след регистрацията на самата жалба. В него се повдигат въпроси, които не са нови – относно нечовешките условия в Домовете за настаняване на чужденци. В кокретния случай обаче драстичното е това, че самото отношение на властите във Видин при първоначалното задържане на семейството с три малки деца – на 1,5 г., 11 г. и 15 г. (които правят опит незаконно да преминат границата между България и Сърбия) е пропито с бездушие и липса на хуманност, като се вземе предвид, че едно от децата е едва на година и половина, а всички вещи на семейството са били иззети при задържането им, включително и беберона , и храната, и едва на следващия ден са им били върнати, а храна им е била предоставена срещу заплащане. Самото място, в което са били настанени, е било нехигиенично, без санитарен възел (дори без кофа) и с изпочупени легла, така че в първия ден жалбоподателите са били принудени да удовлетворяват естествените си нужди на пода на помещението, в което са били заключени. Според Съда комбинацията от посочените по-горе фактори трябва да е засегнала значително трите деца както физически, така и психологически, и вероятно е оказала особено неблагоприятно въздействие върху петия жалбоподател с оглед на неговата много малка възраст. Затова той констатира, че като са държали трите деца в такива условия, дори и за кратък период от време (спори се дали за 41 или 32 часа), българските власти са ги подложили на нечовешко и унизително отношение. Съдът посочва в мотивите си, че „с оглед на абсолютния характер на член 3 от Конвенцията, нарастващият приток на мигранти не може да освободи високодоговарящата държава от задълженията й по тази разпоредба, която изисква на лицата, лишени от свобода, да бъдат гарантирани условия, съвместими с уважение към човешкото достойнство“(§92).
Той отхвърля възраженията на правителството за неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита – Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като приема, че няма достатъчно доказателства, че националният съд прилага стандарта относно лошите условия в затворите и в следствените арести и по отношение на задържаните чужденци в Домовете за временно настаняване на чужденци, позовавайки се на своето решение по делото Djalti v. Bulgaria (no. 31206/05, § 75, 12 March 2013). Съдът посочва, че правителството не е представило нито едно решение на ВАС по повод оплакване на чужденец от лошите условия в тези домове, за да се убеди, че законът намира приложение и по отношение на тези заведения.
Това решение е сигнал за промяна в практиката на ВАС по дела по чл. 1 от ЗОДОВ, който очевидно следва да разшири обхвата на допустимост на подобен род искови претенции не само, когато се визират места за задържане и за изтърпяване на наказания, но и ДВНЧ. Ако съдиите смятат, че законът не им позволява това, то тогава следва да бъдат извършени промени в самото законодателство, за да бъдат обхванати и тези хипотези и да се гарантира ефективно вътрешноправно средство за защита.
В решението I.P. c. Bulgarie[19] се повдигат въпроси относно липсата на съдебен контрол при настаняването на малолетни и непълнолетни в Домовете за временно настаняване на тези лица. Жалбата е по повод настаняването на едно непълнолетно момче в такъв дом по разпореждане на прокурор. В националното законодателство липсва както обща норма от типа habeas corpus, така и специфична – във връзка с настаняването на малолетни и непълнолетни в места, подобни на ДВНМН. Като се позовава на решението си по делото A. et autres (no 51776/08, § 107, 29 novembre 2011) Съдът констатира, че след посоченото решение законодателството не е променяно, а решението за настаняване на жалбоподателя в ДВНМН е взето от прокурора по искане на полицията – т.е. в рамките на осъществяване на изпълнителната власт на
